Близката част на езерото

Това е може би едно от малкото нормални места в Акадмията. Няма тайни, няма легенди около него, само красота. Особено по изгрев и залез...

Днес се събудих рано, много рано - слънцето още беше на небето и реших да посрещна залеза на езерото. Сложих си любимия бански, отгоре си облякох къси панталонки, потник и един топъл суичър. Обух си маратонките, взех си хавлията и вече бях готова да тръгна. Запозната с най-преките и скрити пътечки аз за броени минути стигнах до любимата си част от езерото. Там животът, за разлика от мен, се подготвяше за сън. Птичата песен беше почти секнала, жабите доволно крякаха, нахранени от обилна вечеря с насекоми, които пък от своя страна най-нахално жужаха наоколо. Усмихнах се и си свалих обувките, готова да натопя краката си в хладката вода. Точно когато го направих слънцето започна да се скрива зад хоризонта - от розовеникавожълто небето стана почти червено. Стоях така облегната на ръцете си докато слънцето блестеше в очите ми. Постоях няколко минути и прецених, че няма да ми навреди да се поизмокря цялата. Свалих останалите си дрехи и отидох при една малко по-висока скала за да скоча. Заех поза на гмуркач и точно преди решителния скок чух шум зад гърба си все едно някой се движеше от храстите. Не му обърнах внимание и скочих в осветената от лъчите на залязващото слънце вода.
Хладното езеро за миг вдърви всичките ми крайници. След това се отпуснах започнах мързелива започнах да се нося по гладката повърхност на водата, този път обърната с гръб към слънчвите лъчи. От време на време притеснено поглеждах към нещата си, които бях оставила на брега на езерето, но за щастие там нямаше никой.

Някъде по здрач се уморих от плуването. Това беше моят начин за разпускане - да плувам цял ден по светло, макар че изпусках всичките си часове и си обърквах режима за спане и какво ли не още за седмица напред. Макар че да гледам дъното на езерото и да се забавлявам рибите, бягащи панически от мен поради расата ми, беше очарователно и забавно, дневната светлина ме изтощаваше.
Изскочих от водата, поемайки си рязко въздох за петнайсти път в последните... петнайсет минути. Видях някакво момиче в далечината и се приближих към нея Носех любимия си бански, а слънчевият ми загар ясно показваше, че съм дампир
- Здрасти. - поздравих небрежно. Тя явно не ме беше забелязала и подскочи изненадано. Засмях се. - Аз съм Роуз Хатауей.

- О! Здрасти, Роуз! Как е? Причислиха ли те към някой морой?
Тя ме гледаше учудено. Наклоних глава на една страна.
- Нямаш ли изпити скоро?
Лицето и просветна. Беше ми малко странно, че никога досега не са ме водили при нея - все пак тя беше директор, което само по себе си също беше странно. Предполагам, провиненията ми никога не са били толкова тежки, че да занимават някой по-висш от пазителите.
Продължавах да я гледам, но тя не ми отговори. Стоеше и мислеше.
- Не са ли ти назначили морой? - Не ми се вярваше. Доколкото знаех тя беше най-добрата в Академията.

Кимнах бавно, докато се съсредоточавах върху косата си. Под влиянието ми тя бавно, но сигурно започваше да изсъхва. Накрая придоби обичайния си отблясък на фона на залеза. От всички черти в себе си най-много харесвах косата си. Винаги е била най-добрата ми отличителна разлика, това, което ме праваше толкова специфична, дори леко екзотична.
- Аз съм директор поради кризисната ситуация. - не разясних за какво говоря. Половината от мороите знаеха, другата половина.... е, на другата половина им щадяхме нервите от всичко това. - Дори не съм завършила. Но... да. Причислиха ме към едно момиче от фамилията Ивашков... Мария-Татяна Точно тя беше. - сетих се внезапно. После нещо ми просветна.
- Ти си, нали? - попитах колебливо - нещо крайно нетипично за мен. - Имам предвид, ти си момичето, което са ми разпределили да пазя.

Определено не ми се отдаваше броденето по непознати места. Бях тръгнала на разходка, тъй като отново се бях събудила прекалено рано, за да правя каквото и да било друго. Но бях тръгнала преди повече от час, уж към гората. И когато най-накрая реших да спра и да си почина, се озовах пред езеро.
Но всъщност дългото ходене си заслужаваше. Бях уцелила залеза и сега слънчевите лъчи се оглеждаха в кристално-гладката повърхност на езерото. Небето бе придобило оранжев цвят, който лека-полека преминаваше към червеникаво-лилав.
Забавих походка, когато забелязах две момичета да си разговарят, седнали на една скала. Не ги познавах, макар че едната, брюнетката, ми изглеждаше позната отнякъде. Поначало не обичах да прекъсвам чуждите разговори, но определено се нуждаех от малко компания в момента.
-Здравейте! - поздравих ги и се ухилих тъпо, когато ги приближих. Блондинката се обърна рязко към мен и ме премери с преценителен поглед, сякаш изпълнен със студ. Но след няколко секунди погледът й омекна и тя ми подаде ръка.
-Мария-Татяна. - о, рускиня. Русия никога не е била част от списъка на страните, които искам да посетя. Нито пък руснаците ми бяха приятни. Но това момиче изглеждаше добре, не бих я направила свой враг.
-Кайен Лий. - представих се на свой ред аз. Разбира се, спестих им второто си име, което съвсем рядко споделях с някого. - А ти си...? - обърнах се към брюнетката, тъй като все още не можех да се досетя коя е тя.

- Приятно ми е, Кайен. Аз съм Роуз Хатауей. - усмихнах се самоуверено, както обикновено. Нямаше смисъл да си губя времето да казвам "пазител Хатауей", първо защото не бях завършила и нямах право на подобна титла, и второ защото по тъмните ми очи с бадемовидна форма и почти черна коса, както и слънчевия ми загар, несъществуващ при мороите, ставаше ясно, че съм дампир. Не приличах на европейка, или по-точно не приличах нито на рускиня, нито на ирландка, каквито бяха корените ми. Но не мязах и на американка.
Видях как новодошлата тактично сведе поглед, когато чу името ми. Внезапно обуквите й май й се сториха особено интересни. Разсмях се мрачно, с лека сянка над и без това тъмните си очи. - Спокойно, вече от нищо не се стряскам. Каквото и да са ти казали за мен, не, не съм бременна, нито сгодена, омъжена, и не, нямам намерения да бягам през границата, за да се оженя незаконно за когото и да било. - предположих, че съм изчерпала всички слухове, които бяха способни да измислят по мой адрес. Все си казваха едно и също, даже май спазваха определенапоследователност. Оказа се обаче, че някой е проявил по-развито въображение този път, защото това, което каза или по-скоро ме попита Кайен, беше съвсем ново като слух дори и за мен.

Омъжена, бременна?! Засмях се, тъй като въобще не бях чувала такива неща. Но имаше едно нещо, което, честно казано, леко си ме плашеше. Разбира се, това бе само слух, но... Кой знае? Понякога в слуховете се криеше най-много истина.
-Някога посягала ли си на живота си? Или на нечий друг? - попитах, въпреки че знаех, че това не бе правилната стъпка за започване на приятелство. Но... И без това тя сега беше директорка, затова и ми беше позната от някъде. Малко странно ми изглеждаше да съм приятелка с директорката, макар и тя да беше на моите години.
Известно време никоя от трите ни не проговори. Хатауей явно обмисляше какво да каже или пък беше прекалено изумена, за да каже каквото и да било. Но нямаше да я притискам, разбира се, че не. Не бях такъв човек.
Някаква странна птица изчурулика, а след секунда големите й криле се разпериха над нас. Не бях виждала такава птица досега... Явно имаше доста неща, които не бях виждала. Трябваше да бъда по любознателна, да научавам повече неща... А не да не знам нищо и да питам като първата глупачка.
Най-накрая Роузмари проговори, а гласът й излезе някак дрезгаво, сякаш беше чужд, а не нейният собствен.

Още осмислях информацията, че директорката ми е пазител, когато към картинката се присъеoини още един дампир. Винаги дипломатична аз и се представих, но кагато и казах името си на лицето и се появи някакво странно изражение, но след няколко секунди изчезна. Надявах се, че просто не харесва руските имена или Русия като цяло, а не че се е досетила чия дъщеря съм. Хубаво, че не и казах и фамилията си - мразех да ме сравняват с майка ми. После Кайен започна да си товори с Роуз - искаше да я пита нещо. Новият ми пазител веднага я изпревари с всичките слухове, които се носеха за нея. Честно казано аз знаех още, но реших да не се обаждам. Новодошлата, обаче, я попита нещо странно:
-Някога посягала ли си на живота си? Или на нечий друг?
Наистина беше налудничаво и понякаква странна причина - смешно, поне за мен. Не се стърпях и прихнах пренебрежително. Кайен ми стрелна един поглед и аз спрях, връщайки очи към водата. Беше налудничаво - в Аказемията нямаше някакви психопати, които посягаха на човеекш, добре де - вампирски, животи. Роуз просто нямаше как да е такава освен ако не беше целуната от сянката, в което се съмнявах. В Академият имаше само две ученички специализиращи елемента дух и Роуз не беше пазител на нито една от тях. Не се предполагаше, че трябва да знам това, но да си дъщеря на кралицата си имаше и своите плюсове.
Докато двете с Кайен чакахме с неприкрито любопитство отговора на Роуз, аз се втренчих във водата и започнах да си правя формички с нея - ставах все по-добра. Накрая не се стърпях и попитах насмешливо все още замислената Роуз.
- Е, опитвала ли си се да убиеш някого? Себе си, например?
Накрая тя ни отговори.

Въздъхнах.
- За себе си - не знам дали се брои. Аз съм Целуната от сянката... а на чужд живот - не. Едва ли убиването на стригои се води за отнемане на живот - съществуването им е противоестествено и извратено. - за ппотвърждение показах трите назъбени татуировки на шията си и изказах позицията си, макар че беше странно подобни думи да излизат от устата на момиче, което е умряло и се е върнало обратно към живота. Подсмихнах се.
- Знаех си, че в един момент или ще измислят нещо ново, или ще започнат от начало с всичко това. Понякога в дъното на слуховете има по малко истина.... понякога. Като в този. Някой е чул, че съм целуната от сянкта, казал на друг, че съм се опитала да се самоубия, трети казал, че съм си прерязала вените, а четвърти разбрал, че съм се разстроила от това и съм ликвидирала някого. - вдигнах рамене. Личеше си, че всички тези слухове вече не ги взимам присърце...

При споменаването на израза "целуната от Сянката" ахнах, но не проговорих, докато Роуз не свърши. Не бях привърженичка на прекъсването на говорещи хора, и то особено когато стоят над мен.
-Аз... Аз също съм целуната от Сянката. Недейте да ми се чудите или пък присмивате, но не знам какво представлява това. Просто... един ден умрях. Не искате да знаете как. - онази смърт беше прекалено нелепа, а даже и смешна, че да я разказвам на директорката на Академията и на една рускиня, чието име ми звучеше познато отнякъде. - И после се събудих тук, в "Св. Владимир". Не знам нито как, нито кой ме е довел дотук, но не помня нищо, след като погледнах пазара за последен път. - малко се изпуснах, но се усетих и замълчах. И без това те двете още ми бяха непознати, за първи път се виждахме. Така че според мен нямаше проблем да не им споделя своята "триумфална" смърт.
-Е? Какво е това "целуната от Сянката"? - попитах, след като пет минути никоя от трите ни не проговори. Мразех мълчанието.

Преди Роуз "специалиста" да се беше обадила аз казах:
- Първо - да си "Целуната от сянката" е голяма рядкост. Много са малко дампирите, които са възкръсвали, поради простата причина, че единствения начин това да се случи е морой, специализиращ елемента дух да те съживи, а тези морои са наистина много малко. И...
- Съжалявам Мери, но не ти си "Целунатата от сянката" тук, така че... - Прекъсна ме шеговито Роуз.
- Да, но знам за това може би повече от теб! - В очите и светна предизвикателството, но тя реши да се държи прилично.
- Кажи ми какво знаеш тогава!
- Няма начин! Нека първо чуем теб - на устата ми се появи саркастична усмивка.

Сведох свенливо поглед и запърхах с мигли, като едва се сдържах д ане прихна от смях. Не бях от типша момичета, които биха си служили с такива реакции и никога не съм била особвно срамежлива.
- Ами... - започнах, като вдигнах поглед. - ... по принцип, както каза Татяна, трябва да те съживи морой, владеещ елемента Дух, но за да си "Целуната от сянката" трябва да си умряла наистина и да се върнеш към живота. Тогава си изграждаш постоянна връзка със Света на мъртвите, който не е нито Рай, нито Ад, така че понякога можеш да усещаш кога наоколо има стригои - които са умрели и по противоестествен начин върнати обратно - и понякога... добре, това ще е откачено... можеш да виждаш... призраци на мъртвите. Но смао до четиресет дни след смъртта им. И мжеш да придобиеш специална еднопосочна връзкас поверения ти морой, както и евентуално да получиш някаква специализация.
Усмихнах се гордо, след което се засмях. Думите ми, макар и на толкова деликатна тема, бяха прозвучали като реферат...

Стоях като вцепенена и гледах Роуз недоумяващо. Да виждам призраци? Еднопосочна връзка с поверения ми морой? Специализация? И най-вече... да усещам кога наблизо има стригой? О, не. Това не ми беше нужно. По-добре да си бях умряла като нормален човек. Не бих искала да имам някакви отговорности. И то толкова големи. В никакъв случай.
-Аха... - проточих уж, че съм разбрала, макар че не беше съвсем така.
А кой ли е бил този, който ме е спасил? Нямах никаква представа. Но... честно казано, не исках и да разбирам. Въобще, това нещо с тази "целувка на сянката" никак не ми харесваше. Не вещаеше нищо, ама нищо добро.
-Добре. Сега какво ще правим? - нетърпеливо попитах, понеже въобще не ми се говореше за мъртъвци, нито пък ми се стоеше на едно място.

» Отдалечената част на езерото